Когато

И беше времето, 
когато
всяка твоя дума аз събирах 
и споменът за всяка радост 
във мене траеше завинаги. 
И беше миг, 
когато
една усмивка обща не умира
и този огън във косите ти, 
                    очите ти,
                       ръцете ти
сияеше завинаги.
Неуловимо е, което ни събира,
неуловимо е, което ни дели,
невидима е любовта, която
уж искри, а после пак
замира. 
Твърде синьо 
 е небето,
твърде свежа
е тревата,
твърде много топлина 
извира от очите ти.
И ето аз се връщам там,
когато
срещнаха ни се сърцата.
Ще се науча да живея аз сама,
не се нуждая от учители.

25.12.