Вътрешен свят/Молитва

 В душата на всеки да има едно

разцъфнало, разлистено дърво,

и всяка зима да е бъдеща пролет, 

кацнала птица - бъдеща в полет.

В душата на всеки да има ветрец,

шепнещ утеха и воден прашец.

Звездата да намери своето небе,

а пътникът морен - свойто селце. 

Тихо и свежо, уютно и нужно,

и самотно, и топло, задружно, 

сърцето-кораб да намери своя пристан, 

от спокойните води разплискан. 

Всеки да има нощна поляна, 

с малки надежди-светулки огряна

и хляб с препечена коричка,

дъхав, да нахрани всички.

В душата ни нека да е само пролет.
 
Минала, бъдеща. Винаги пролет. 

(текст и рисунка: Милва, 22.09.2024 г.)

Разходка из облаците

 

Кога се чувствам жива?

Ден със ден се слива,

и ходя с цел, натам, натук,

след миг ще бъда някой друг.

И следвам линиите на съдбата,

от сърце повярвах на мълвата,

че са невидими нишки

щастливи въздишки,

мигове от бъдеща история.

Душата ми плаче, но аз съм преборила

слабости, някакви ненужни желания.

Някакви вредни безсмислени мании.

Вече съм същата, като вас.

И даже със същия глас.

Но почти. Но почти.

Движа се в нишките, няма следи,

а малка частичка от мен

свободна от страшния плен,

в облаци бели лети.

И е жива.

Почти.

Милва, 18.09.2024

Какво имам

 

Какво имам с любовта, не зная,
делили ли сме обща стая,
врата отключвали сме, към безкрая?

Дали сме сплитали ръце в блаженство,
получили награда съвършенство.
 И не веднъж, а много често.

Усещали ли сме студен бетон,
над морето сме летели със балон,
слети в бляскъв хоризонт?

Един на друг сме имали очите,
споделяли сме си сълзите,
подаръци от тайни скрити?

Живели ли сме в спомени и вени,
непоклатими в дневните промени,
вървим, но в път сме вкоренени?

Имам ли със теб, любов, не зная,
едничка наша, топла стая.
Която води към безкрая.


Милва. 10. 09. 24