Ако бях море (2)

Ако бях море
щях да разлея мисълта си
по цялата шир,
по вечното синьо поле.
Ветровете ще ме водят,
ще се надбягват вълните ми
и пак ще съм там.
Ще се оглеждам в небето,
ще се прегръщаме,
ще съм яркосиня или графитеносива,
златна и сребристо-дива.
Ще приютявам безброй живинки,
руини, забравени дни.
В дълбините си. 
Щях да приема сълзите на времето.
Гневът ми страшен 
ще раздира небесни висини.
Ще извайва вълни-планини.
Ще си играя с корабите
като с черупки от орех,
пуснати от детски ръце
в някой спомен.
Щях да съм дом,
безкраен, бездомен.
Ще разказвам истории
чрез гласовете 
на моите морски деца.
Щях да имам много лица.
Ще тъмнея, дълбока,
в недостъпни мрачини. 
Но ще има дни,
когато ще дремя
на брега на тихите си скали.
Ще даря слънцето 
на деня, родило се от воден огън.
А да го спра
дори и аз не мога.
Понякога ще спя
и ще сънувам 
в люлката на летните си бризове. 

(редакция от 05.01.25)

Вътрешен свят/Молитва

 В душата на всеки да има едно

разцъфнало, разлистено дърво,

и всяка зима да е бъдеща пролет, 

кацнала птица - бъдеща в полет.

В душата на всеки да има ветрец,

шепнещ утеха и воден прашец.

Звездата да намери своето небе,

а пътникът морен - свойто селце. 

Тихо и свежо, уютно и нужно,

и самотно, и топло, задружно, 

сърцето-кораб да намери своя пристан, 

от спокойните води разплискан. 

Всеки да има нощна поляна, 

с малки надежди-светулки огряна

и хляб с препечена коричка,

дъхав, да нахрани всички.

В душата ни нека да е само пролет.
 
Минала, бъдеща. Винаги пролет. 

(текст и рисунка: Милва, 22.09.2024 г.)

Разходка из облаците

 

Кога се чувствам жива?

Ден със ден се слива,

и ходя с цел, натам, натук,

след миг ще бъда някой друг.

И следвам линиите на съдбата,

от сърце повярвах на мълвата,

че са невидими нишки

щастливи въздишки,

мигове от бъдеща история.

Душата ми плаче, но аз съм преборила

слабости, някакви ненужни желания.

Някакви вредни безсмислени мании.

Вече съм същата, като вас.

И даже със същия глас.

Но почти. Но почти.

Движа се в нишките, няма следи,

а малка частичка от мен

свободна от страшния плен,

в облаци бели лети.

И е жива.

Почти.

Милва, 18.09.2024

Какво имам

 

Какво имам с любовта, не зная,
делили ли сме обща стая,
врата отключвали сме, към безкрая?

Дали сме сплитали ръце в блаженство,
получили награда съвършенство.
 И не веднъж, а много често.

Усещали ли сме студен бетон,
над морето сме летели със балон,
слети в бляскъв хоризонт?

Един на друг сме имали очите,
споделяли сме си сълзите,
подаръци от тайни скрити?

Живели ли сме в спомени и вени,
непоклатими в дневните промени,
вървим, но в път сме вкоренени?

Имам ли със теб, любов, не зная,
едничка наша, топла стая.
Която води към безкрая.


Милва. 10. 09. 24

Полет

 

 

Този миг на полет

стига ми за цяла вечност,

един момент нагоре

като линия сърдечна.

Краткотраен скок във вятъра

и ръце - крила на птица,

като видео във камера

и като размах във скица.

Ако не беше дъжда,

ако не бяха разбитите път и сърце,

през земната водна бразда.

 

Нямаше да полетя.

20.08.2024. 

(12 години допълнителен живот, датата на операцията от перитонит и ендометриоза).

Ако бях (1)

...

Aко бях надежда,
щях да се възраждам всеки път,
като въздушен феникс,
щях да тека като река
в каменните земни вени,
щях да скитам далеч,
в планините
като струйка мъгла,
но бързо да кацам на нечие рамо,
щях да се скрия в сълза, в тишина,
щях да дружа със страха,
и с желанието
и да ги увещавам,
че последна тръгвам си,
след мен е празнота,
щях да живея,  живея,  живея,
до последното семенце,
до последната капка море,
до последното късче небе.

14.10.22
 

Спрямо вечността, за кратко

 888

И ето тук съм, спрямо вечността,

за кратко.

Да усетя и горчиво, да усетя

сладко, 

наказана във радостта си 

тежко,

възнаградена в мъката си

крехко,

днес на земята твърдо

стоя,

утре съм птица, 

ще полетя.

Сънят ми ще се

сбъдне,

светът ще се

обърне,

ще унищожа, ще пре-

сътворя,

ще видя, ще науча, ще се

изморя.

Ще бъде друго.

Ще бъда друга.

16.02.21