Казаха ми

Казаха ми, че не съм художник.
Не съм аз сбъдник и възможник.
И ето че рисувам със сълзите си
и ги трия във косите си.
Казаха ми, че идеи нямам,
не разбирам от
   време,
         пространство
                           и гама,
че драскотя нескопосано.
Всичко криво е, и изцапосано.
Казаха ми, че всичко, което имах наистина
е празна стая, от надежди изчистена.
Сама, незаслужила амбиция болна -
птица безкрайна и литнала, волна.
Печатът остави следата си жежка,
после потъна във почвата тежка.
Той пАри ми още, но ето - навън
в небето се сливат реалност и сън.

(по спомени, 12.06. 20)

Ще те спра

Толкова далече от земята.

Хоризонтът в сълзите ми слят е.

Толкова далече от небето,

ти си там. В небитието.

Върни се, ти не се сбогува с мен...
 
Върни се, моето като-дете.

Върни се, защото ще те спра.

Първа аз ще трябва да умра.

30.03.2020

Спри ме и избягай

Можеш ли да спреш вълните,
да не се разбиват във брега?
Можеш ли да върнеш дните,
тяхната залязна мараня?
Можеш ли да хванеш птиците,
полетът да уловиш,
в книгите между кориците
вятърът да задържиш?

Можеш ли да кажеш "няма ме"
на себе си и "тръгвай си от мен'?
За теб, а не за друг и другаде
сърцето ти ще бие ли във този ден?
Можеш ли да стъпчеш, да избуташ,
да заглушиш викът и болката от има те.
В чужди мисли да се луташ?
Пролетта е твоя. Не зимата.

(песен от Гриво и Демодра
за това,
 което не можеш да спреш
и за това,
от което не можеш да избягаш).

Възможно ли е

Помня.
Не посягай към нежността ми, 
защото аз не мога да я дам.
Тръгни във твоята далечност,
а аз оставам в моята безсънност, 
да мисля за това какво е вечност,
за това, че празно някъде е там
във мен и
някъде все още ме боли.
Обещания за близост, тъжни са нали?
И думите ни не са крачки,
и музиката не е наша среща,
където близостта се слива...
И мисля си дали съм права
или този ден ще дойде - 
ден-отговор на нашите мечти.
9.03.

Когато

И беше времето, 
когато
всяка твоя дума аз събирах 
и споменът за всяка радост 
във мене траеше завинаги. 
И беше миг, 
когато
една усмивка обща не умира
и този огън във косите ти, 
                    очите ти,
                       ръцете ти
сияеше завинаги.
Неуловимо е, което ни събира,
неуловимо е, което ни дели,
невидима е любовта, която
уж искри, а после пак
замира. 
Твърде синьо 
 е небето,
твърде свежа
е тревата,
твърде много топлина 
извира от очите ти.
И ето аз се връщам там,
когато
срещнаха ни се сърцата.
Ще се науча да живея аз сама,
не се нуждая от учители.

25.12.

Ще те намеря

За миг очите ти да видя,
да чуя твоя глас,
да ти отговоря и да 
съм готова аз
да побягна с тебе.
За миг да те последвам,
но толкова
далече
да не бе
разстоянието помежду ни.
Ден след ден аз ще напредвам, 
ще те гоня, ръка ще ти подам...
Не ще са нужни думи...
За миг да те намеря,
такъв, какъвто си,
какъв ще си - не зная - 
какво лице, коси...
Веднъж да те докосна, 
веднъж да те намеря,
сърцето си ще дам.
И ще го вземеш, знам.

3.10. 1998

Път. Звезди. Море.
Черни сенки, камъни,
синя луна. Тихи гласове
блъскат се във моя свят, 
нахлуват.
По пясъка рисуват
на брега на моя океан от болка.
По-светло грее бялата луна,
по-грейнал се светлее хоризонта,
пътят белее, звездите изчезват,
морето с небето са същност една.
Островърхи и болни
тъмнеят се камъни.
Засипани на моя мост.
Рушат се, търкалят се по сипеи долни.
Сега са на прах,
из въздуха със страх
танцуват техните прашинки.
Бял и светъл е денят,
бяло и нежно морето,
бял и чист е моят път.

21.10. 2000

Вратата
Знаеш ли, че някъде там горе видях една врата. Не е заключена, а само е затворена. Вървях покрай стена - бяла, бяла като самота. Желаех да я видя пак съборена. Протягах се да взема капките, последните от този дъжд. Валяха тъжно пак и те се сливаха в земята. Сив ден - един и същ и само облаците го променят. Тогава пак си спомних за вратата- онази там-то-някъде-то-горе. Отворена е за приятели. 30.09.2004