Казаха ми

Казаха ми, че не съм художник.
Не съм аз сбъдник и възможник.
И ето че рисувам със сълзите си
и ги трия във косите си.
Казаха ми, че идеи нямам,
не разбирам от
   време,
         пространство
                           и гама,
че драскотя нескопосано.
Всичко криво е, и изцапосано.
Казаха ми, че всичко, което имах наистина
е празна стая, от надежди изчистена.
Сама, незаслужила амбиция болна -
птица безкрайна и литнала, волна.
Печатът остави следата си жежка,
после потъна във почвата тежка.
Той пАри ми още, но ето - навън
в небето се сливат реалност и сън.

(по спомени, 12.06. 20)

Ще те спра

Толкова далече от земята.

Хоризонтът в сълзите ми слят е.

Толкова далече от небето,

ти си там. В небитието.

Върни се, ти не се сбогува с мен...
 
Върни се, моето като-дете.

Върни се, защото ще те спра.

Първа аз ще трябва да умра.

30.03.2020