Възможно ли е

Помня.
Не посягай към нежността ми, 
защото аз не мога да я дам.
Тръгни във твоята далечност,
а аз оставам в моята безсънност, 
да мисля за това какво е вечност,
за това, че празно някъде е там
във мен и
някъде все още ме боли.
Обещания за близост, тъжни са нали?
И думите ни не са крачки,
и музиката не е наша среща,
където близостта се слива...
И мисля си дали съм права
или този ден ще дойде - 
ден-отговор на нашите мечти.
9.03.

Когато

И беше времето, 
когато
всяка твоя дума аз събирах 
и споменът за всяка радост 
във мене траеше завинаги. 
И беше миг, 
когато
една усмивка обща не умира
и този огън във косите ти, 
                    очите ти,
                       ръцете ти
сияеше завинаги.
Неуловимо е, което ни събира,
неуловимо е, което ни дели,
невидима е любовта, която
уж искри, а после пак
замира. 
Твърде синьо 
 е небето,
твърде свежа
е тревата,
твърде много топлина 
извира от очите ти.
И ето аз се връщам там,
когато
срещнаха ни се сърцата.
Ще се науча да живея аз сама,
не се нуждая от учители.

25.12.

Ще те намеря

За миг очите ти да видя,
да чуя твоя глас,
да ти отговоря и да 
съм готова аз
да побягна с тебе.
За миг да те последвам,
но толкова
далече
да не бе
разстоянието помежду ни.
Ден след ден аз ще напредвам, 
ще те гоня, ръка ще ти подам...
Не ще са нужни думи...
За миг да те намеря,
такъв, какъвто си,
какъв ще си - не зная - 
какво лице, коси...
Веднъж да те докосна, 
веднъж да те намеря,
сърцето си ще дам.
И ще го вземеш, знам.

3.10. 1998

Път. Звезди. Море.
Черни сенки, камъни,
синя луна. Тихи гласове
блъскат се във моя свят, 
нахлуват.
По пясъка рисуват
на брега на моя океан от болка.
По-светло грее бялата луна,
по-грейнал се светлее хоризонта,
пътят белее, звездите изчезват,
морето с небето са същност една.
Островърхи и болни
тъмнеят се камъни.
Засипани на моя мост.
Рушат се, търкалят се по сипеи долни.
Сега са на прах,
из въздуха със страх
танцуват техните прашинки.
Бял и светъл е денят,
бяло и нежно морето,
бял и чист е моят път.

21.10. 2000

Вратата
Знаеш ли, че някъде там горе видях една врата. Не е заключена, а само е затворена. Вървях покрай стена - бяла, бяла като самота. Желаех да я видя пак съборена. Протягах се да взема капките, последните от този дъжд. Валяха тъжно пак и те се сливаха в земята. Сив ден - един и същ и само облаците го променят. Тогава пак си спомних за вратата- онази там-то-някъде-то-горе. Отворена е за приятели. 30.09.2004